Ако в Италия има клуб, за когото можем да кажем, че е държава в държавата, това е Ювентус. Не само заради абслютното господство на отбора по спечелени шампионски титли на Апенините 27 и притежаването на всички възможни международни клубни отличия ,но и защото тимът е част от империята на най-богатата фамилия на "Ботуша" - Аниели. А в Италия е публичен факт, че без съгласието на собствениците на "ФИАТ" не се назначава дори заместник-министър.

"Ювентус" е основан на 1 Ноември 1897 г. от 12 гимназисти от училището "Лицео д’Адзелио". Преди него на Апенините е създаден само "Дженоа". Любопитно е, че рожденото място на новосформирания клуб е една пейка на улица "Ре Умберто". Основателите отначалото са искали екпите да бъдат розови, защото този цвят е модерен в салоните на града по това време. И понеже не са разполагали с екипи с розов цвят са използвали червени. Тази традиция се запазва до 1903 когато, един от основателите, вече студент, пътува до английския град Нотингам и остава пленен от екипите на тамошния "Нотс Каунти". Така след като се завръща, той предлага "черно-бялото" райе на английския отбор да бъде заимствано в "Ювентус". В самото начало отборът играе своите мачове на площад "Д’Арми". Първият президент на Ювентус е Енрико Канфари, при когото отборът мери сили с най-опитните и организирани отбори в града.

Първата титла на тима е през 1905 г., когато трофеят се разиграва между победителите на три провинции – Лигурия, Ломбардия и Пиемонт. И така след победи над "Дженоа" и "Тилон" "Ювентус" печелят златните медали. По това време президент на клуба е швейцарецът Алфердо Дик, който само година по-късно напуска и основава другия местен отбор "Торино". Отборът в тези години е в сянката на "Про Верчели" и "Казале".

След Първата световна война отборът е управляван за кракто от написалият химн за клуба Корадо Корадини, а през 1923 г. попада в ръцете на мощната автомобилна компания ФИАТ, като на президентския пост застава Едоардо Аниели, син на основателя на консорциума Джовани Аниели. Веднага след това отборът се сдобива с ново игрище "Корсо Марсиле ФИАТ" - най-големият стадион по това време, намиращ се на Марсиля Роуд. С новия спомоществовател "бианконерите" пречелят титлата през 1926 г., като особено блестят националният вратар и капитан на тима спечелил световната купа през 1934 г. Джампиеро Комби, безкомпромисният бранител Луиджи Алеманди, унгарските състезатели Йожеф Вияла и Феленц Хирцер, който освен футболист е и правоспобен съдия. Спечелените медали обаче са помрачени от факта, че малко преди края на шампионата треньорът на тима Жено Кароли получава инфаркт и умира.

От 1931 г. до 1935 г. Отборът е пет пъти поред шампион на страната, а спецалистите наричат този период "Великата петилетка на Ювентус". Именно с навлизането на истинския професионализъм в италианския футбол, когато Серия "А"  стартира в професионален вариант, торинци започват да мачкат своите съперници. От шампионския тим ръководен от Карло Чаркано ще се запомнят с изявите си легендарния страж Комби, защитниците Фони, Розета, Калигарис, Бертолин, плеймейкъра Джовани Ферари, безпощадните аржентинци Луис Монти и Раймундо Орси, както и напдателите Чезарини и Феличе Борел(голмайстор на първенството през 1933 и 1934 г.).
Запомнящото се от този период са не само петте шампионски титли, но точно тогава и Италианският национален отбор печели световния шампионат през 1934 година.От тогава и започват първите изяви на отбора в световния футбол с участието си в купата на Европа ,сега известна ни като Шампионска лига.Тогава Юве достига на четири пъти да полуфинал.
През 1933 отбора сменя клубния си стадион. Построеният за Световните Университетски Игри стадион става собственост на Ювентус, като отбора играе там до 1990 година.

След това Ювентус изпада в летаргия и се задоволява с второстепенна роля в Серия "А". Все пак се отчита пред милионите тифози само с две купи на страната през 1938 и 1946 г.

След Втората световна война, през 1947г. през 1947 година на президентският пост застава Джовани Аниели. Отборът отново печели "скудетото" през 1950 г, въпреки че регистрира рекордната в историята си загуба от "Милан" с 1:7. От този шампионски състав на "черно-белите" също има няколко изключителни състезатели - вратаря Виола, защитниците Бертучели и Маненте, халфовете Мари, Парола, Пичинини, аржентинския нападател Мартино, Бониперти и "датското чудовище" Джон Хансен. През 1952 г., ръководеният от англичанина Джес Карвър състав, отново е шампион на Италия. По това време "бианконерите" играят в типичен британски стил с остри центрирания в нападение ,където високите нападатели бележат голове предимно с глава - Джон Хансен и Карл Хансен. Именно носещия прякор "Чудовището" таран става голмайстор на "калчото" през същатата тази година с 30 точни попадения.

"Ювентус" печели поредното си "скуде" през 1958 г., а най-голям принос за успеха има напдателният тандем Чарлс - Сивори, които отбелязват общо 50 гола. Уелският нападател Джон Чарлс вкарва 28 попадения, като го прави топ голмайстор за сезона, а аржентинецът Сивори се е разписал 22 пъти в противниковите врати.

Следващият шампионски състав през 1960 г. е проектиран от Любиша Брочич. Този отбор пробира в богатата си витрина и купата на страната. Голямата фигура в него е Омар Сивори, който освен че е голмайстор на шампионата е избран и за играч номер 1 на страната. През 1961 г Ювентус е отново носител на трофея, а пресата нарича шампионата "първенството на Сивори". Именно аржентинецът печели най-престижната индивидуална награда в Европа "Златната топка". А "Старата госпожа" от своя срана става първия италиански отбор, имащ право да носи на фланелката си една звездичка, което на Апенините символизира 10 спечелени шампионски титли.

Ювентус печели купата на страната през 1965 г. и шампионата през 1967 г., а в редиците си има нови славни състезатели, сред които са испанецът Дел Сол, Меникели, Дзогони, Стакини. Тимът е сглобен от парагвайския специалист Хериберто Херера. Интересно за титлата през 1967 г. е, че те триумфират благодарение на победа в последния кръг на "Мантова" над водача в класирането "Интер" с 1:0. Следващия отбор на "черно-белите", който се окичва два пъти със златните медали през 1972 и 1973 г., е ръководен отново от чужденец - Честимир Бицпалек. Той има на разположение истинско съзвездеи от супер-футболисти като вратаря Дзоф, Анастази, Бетега, Капело, бразилецът Алтафини, немецът Халер, Каузио. Те предлагат изключително сносен футбол и покоряват сърцата на привържениците си на стадио Комунале. За съжаление на верните тифози, които пропътуват разстоянието между Италия и Белград, те губят финала на КЕШ през 1973 г. от холандския Аякс на Йохан Кройф с 0:1.

През 1971г. Джанпиетро Бониперти започва дълъг и успешен период като президент. През петнадесетте години на неговото управление (от 1972 до 1986), Ювентус печели девет първенства и опитва вкуса от победата във всички Европейски и Между континенталните турнири.

Златния период на отбора настъпва с заставането на поста на старши-треньора Джовани Трапатони през 1976 г. С встъпването на тази длъжност, той налага в състава Бонинсеня, Ромео Болети, Бенети, Ширея, Тардели, Джентиле, Кабрини и Фурино. И още на следващия сезон "Трап", както е известен в Италия, прави "бианконерите" шампиони, след като надделява в борбата за първото място над "вечния съперник" Торино. Освен това извежда Ювентус и до първото международно отличие - купата на УЕФА, след като е надигран Атлетик Б. с помощта на гол на чужд терен - 1:0 и 1:2. На следващата година, през 1978,  титлата е защитена по още по-убедителен начин, като съставът загатва за бъдещи грандиозни успехи.

През този период започва участието, смятаният от мнозина за най-голямата легенда на клуба, Гаетано Ширея. Той изиграва 14 сезона (от 1974г. до 1988г.), печели 14 титли (7 скудета, 2 купи на Италия, 1 КЕШ, 1 УЕФА, 1 КНК, 1 суперкупа на Европа, 1 междуконтинентална купа), изиграва 552 мача (рекорд за Юве и до днес) и вкарва 32 гола. Има 72 мача и 2 гола за националният отбор на Италия, като става Световен шампион през 1982г.
Любопитното в неговата кариера е това, че няма нито един жълт или червен картон за всичките тези години.

Ширея спира с футбола след края на сезон 87/88, един от най-слабите в историята на Старата Госпожа. Веднага след това започва да работи за торинският гранд като скаут.
Загива трагично година по-късно, в автомобилна катастофа в Полша, пътувайки за да наблюдава следващият съперник на Юве.

През 1980 г. идеално в състава се вмества Лиъм Брейди. Той поема плеймейкърските функции по време на двете нови титли през 1981 и 1982 г., като и двете години ‘’бианконерите’’ печелят първото място буквално последния кръг, след като изпреварват съответно Рома и Фиорентина. След това Трапатони прави отличен ход с ангажирането в отбора на френската легенда Мишел Платини, който донася на тима нови две титли през 1984 и 1986г. Особено трудно се оказва второто скудето, защото до самия край „черно-белите” водят люта битка с „Рома”, които губят в последния кръг от „Комо” с 0:1.

Отборът ръководен от Трапатони губи финала на КЕШ през 1983 г. от западногерманския Хамбургер с 0:1, но печели купата на КНК през 1984 г. след победа срещу Порто с 2:1. На следващата година във витрината на клуба намира място и най-престижния европейски клубен приз – КЕШ след победа над Ливърпул с 1:0(гол на Платини от дузпа). Този мач обаче ще бъде запомнен с трагичните инциденти на белгийския стадион „Хейзел”, при които намират смъртта си 39 итаианци. Ювентус триумфира и с Междуконтиненталната купа през 1985 г., когато с помощта на лотарията на 11 метровите наказателни удари са наказани аржентинците от Архиентинос Хуниорс (2:2, след дузпи 6:5). Освен Платини в отбора са още и куп класни състезатели, като героят от Мондиал `82 Паоло Роси, Алдо Серена, полският дрибльор Бонек, уелсецът Йън Ръш, датчанинът Михаел Лаудруп. През 1986 г. Трапатони напуска Ювентус след 10 години неуморен труд и поема „Интер”. През 1990 г. Ювентус се премества в новия си дом - стадион "Деле Алпи", който е построен специално за световното първенство. С напускането на големия специалист, отборът губи позиците си, като задоволяват привържениците си единствено с една купа на страната и купата на УЕФА през 1990 г., спечелена след победа над „Фиорентина” 3:1 и 0:0. При второто стъпване на Трапатони на треньорския пост, отборът не успява да спре хегемонията на „Милан”, въпреки че има на разположение Роберто Баджо, Скилачи, Виали, Дино Баджо, немците Колер и Хеслер, бразилецът Ж. Сезар. Той успява единствено да извезде до нова европейска купа, тази на УЕФА през 1993. Съставът от Торино надделява с феноменална игра над „Борусия Дортмунд” и в двата мача с 3:1 и 3:0. Големите герои от тези запомнящи се срещи са Роберто Баджо и Дино Баджо, които правят, каквото си искат с вдървените немски бранители.

От 1994 г. отборът е поет от един малко известен треньор за онова време, Марчело Липи. Разбира се, следеящите шампионата на Серия „А” вече са осъзнали колко много е направил той при работата си в „Аталанта” и „Наполи”. Поверяването му на поста от фамилията, колкото и рисковано да е, се оказва повече от успешен удар. Още при първия си сезон, Липи прави „Ювентус” шампион и носител на купата през 1995 г., по възможно най-убедителен начин. От този великолепен състав се открояват почти всички състезатели – Перуци, Ферара, Порини, Такинарди, Роберто Баджо, Дел Пиеро, Виали, Раванели,хърватина Ярни, португалеца Соуса, французина Дешан.

На следващата година „Ювентус” печели КЕШ, след като надделява над Аякс 1:1, след дузпи 4:2. В традиционен мач, който се играе в Токио през Декември за „Тойота къп”, е победен и аржентинския представител „Ривър Плейт” с 1:0, след гол на новата звезда на тима Алесандро Дел Пиеро.

След финала с Аякс, Ювентус прави невероятен трансфер. В състава е привлечен един от най-силните футболисти за всички времена - французина Зинедин Зидан, който става основен двигател за това "Старата госпожа" да бъде хегемон в Европа в продължение на 3-4 години. С негова помощ Юве играе още два финала за КЕШ (през 97 и 98 година), които обаче "бианконерите" губят съответно от Борусия Д. и Реал М. Титлите през 1997 и 1998 също са спечелени по особенно знаменателен начин с явно превъзходство над противниците. Оосбено паметен е успехът от първата година, защото 24 скудето става факт на вековния юбилей на клуба. В тима са привлечени още хландския черноработник Давидс, саможертвения уругваец Монтеро и италианския нападател Филипо Индзаги. През 1999 г.,след няколко слаби резултати,”Фуболният Пол Нюман”, както наричат Липи в Италия заради приликата му с известния актьор, бе уволнен. Тази смяна учуди всички, защото големият треньор, освен спечелените „скудета” и КЕШ бе извел отбора и до два финала в Шампионската Лига през 1997 и 1998 година.

На негово място застава легендата на „Милан” Карло Анчелоти, който не бе приет много радушно от тифозите на „Старата госпожа”. И след като „черно-белите” бяха изпреварени в три поредни първенства съответно от „Милан”,”Рома” и „Лацио”, това принуди ръководството да заложи на безработния тогава Марчело Липи. С поемането на тима италианецът като че ли промени нещата с вълшебна пръчка. И въпреки напускането на френския гений Зинедин Зидан, той изведе отбора до две шампионски титли през 2002 и 2003 г. С основен дял за успехите бяха Буфон, Ферара, Песото, Такинарди, Дзамброта, Ди Вайо, хърватина Тудор, уругваеца Монтеро, французите Тюрам и Трезеге, чеха Недвед и капитана Дел Пиеро.Тимътна Липи достигна и до финала на ШЛ през 2003 г., след като преди това именно италианците отстраниха считания за фаворит Реал Мадрид. Във финалния двубой с „Милан” обаче липсваше футболист номер 1 на Европа за 2003 г. – чехът Павел Недвед, който си изпроси ненужен жълт картон в мача с „Белия балет”. Така „росонерите” победиха след изпълнение на дузпи 3:2, в редовното време 0:0.

Въпреки този неуспех, съставът на Липи ще бъде запомен от всички почитатели на футбола с огромната си воля и тактическа дисциплина.

След това две години съставът се води от Фабио Капело, който направи състава два пъти шампион на страната. Най-силните звена на отбора бяха традиционно силната защита и феноменалната физическа подготовка на състезателите, което им позволява да атакуват съпреника през всичките 90 минути. Освен това, според специалистите „бианконерите” са отбора имащ перфектна тактическа дисциплина, защото всички ярки индивидуалности подчиняват усилията си на колектива. В големите дербите срещу „Милан” и „Интер” „черно-белите” печелят, защото психологически са настроени по-правилно за големите битки. Не на последно място трябва да отбележим и правилната кадрова политика. За разлика от другите грандове „Ювентус” много рядко сменя треньори, като не се закупуват и „набедени звезди” и се залага само на изпитания принцип да се закупува футболист само за необходимия пост. За отличния климат в отбора огрмен принос има Генералният директор Лучано Моджи, срещу който през 2006 са изсипани купища нападки за корупция. И ако Капело е главния изпълнител на „прекрасната футболна филхармония”, то Моджи е архитектът на големия проект „Ювентус” и победите без край.

За жалост след сезон 2005-2006 се случва най-големия скандал в историята на италианския футбол. Ювентус е обвинен в купуване на мачове и съдии и е изхвърлен в Серия Б с точков пасив. За треньор е назначен легендарният бивш халф на тима Дидие Дешан, а някои от големите звезди на отбора - Канаваро, Ибрахимович, Виера, Емерсон, Тюрам, Дзамброта напускат и пропускат шанса да бъдат увековечени в песните на феновете. Остават Дел Пиеро, Трезеге, Недвед, Каморанези и Буфон, които може би правят малка стъпка назад в кариерата си и във финансовото си благосъстояние, но правят огромна крачка напред в превръщането си в легенди. Малко по малко, Юве се изкачва по стълбичката в Серия „Б” и накрая на сезона завършва на първо място. Сега предстои един нов сезон. Отборът се завръща в Серия А и очакванията са големи. Веднага след спечелването на промоция за елита, Дешан напуска, а на негово място е назначен Клаудио Раниери.

Лучано Моджи е изхвърлен от футбола за 3 години. Близо 30 години той се занимава с футбол на мениджърско ниво и излъчва интелигентност много над средното равнище, като девизът му е „Никога не избързвай!”. Известен с работата си в „Наполи”, като се счита са отркивател на Джанфранко Дзола о ще десетки футболни легенди за големия футбол, Моджи не обича празните приказки, а делата, които показват какво може един човек. Той е привръженик на максимата:”Който има дълъг език,обикновенно има къс ум”.

Според анкета на популярното италианско списание „Панорама” от 2005, Ювентус е най-обичаният и най-мразеният клуб в Италия. Според проучването,близо 9 милиона са поклонниците на футбола в Италия, което означава, че 30% от интересуващите се от футбол в страната се орпеделят като фенове на Юве. Голяма част от феновте на останалите отбори обаче са категорични, че най-ненавиждат „бианконерите”. Известен факт е, че именно един от  ВИП-тифозите на отбора бе починалия през тази година прочут тенор Лучано Павароти. ”Ювентус” е известен като отборът на благороднците и аристократическия елит. Именно заради това, в Торино отборът е мразен от средната класа и бедните слоеве, които ненавиждат споносора на отбора „ФИАТ”. Голямата гордост на всички които обичат „Старата госпожа” спечелените рекордни 27 шампионски титли, влизането на отбора в клуба на великите клубове, притежаващи КЕШ, КНК, Купата на УЕФА, Суперкупата на Европа, Междуконтиненталната купа. Освен това, през знаменитите за „Скуадра Адзура” 1934, 1982 и 2006,  когато „адзурите” печелят три световни титли, приносът на играчите на Юве е най- голям. Девет от състезателите на „черно-белите” са били включени в националния през 1934 г., шест през 82 г. и пет през 2006, а Юве е отборът, който има най-много световни шампиони за всички времена.  А това е безспорен повод за гордост, защото само на пръстите на едната ръка са другите клубове на Стария континент, които могат да се похвалят с подобни успехи.

Благодарение на Borko_10